За съзнателното добро и "лошо" (Page 6 of 9)

Странното за "съзнателното добро и лошо" е, че преди да стигнем до обсъждането на доброто и лошото имаме нужда да постигнем самосъзнание за това, което мислим и измисляме. Само така можем да се научим да проверяваме и преценяваме какво измисляме за доброто и лошото и по какъв начин то се съпоставя с това, което измислят и защитават другите. В противен случай няма да можем да оценяваме нито смисъла, който ние придаваме на тези категории, нито да разбираме смисъла, който другите обясняват. А ако не можем да разбираме и преценяваме това, за което се опитваме да говорим заедно с другите, тогава надали ще се получава напредък. Доброто и лошото не зависят от нашето собствено мнение, а от идеите, до които успеем да стигнем заедно с другите по простата причина, че те трябва да важат за всички. Именно затова според мен единствената философия, от която поне ние можем да тръгнем е народната мъдрост, която не може да се каже обаче, че някой познава или признава. Или поне аз не съм срещал някой да го прави. Напротив, виждам точно обратното, винят народа за злата му участ и даже не си дават сметка, че така винят сами себе си, което си е малко вид глупост. Може би това само показва до каква степен, като нямаме самосъзнание, можем да гоним опашката си и да не разбираме защо не можем да я хванем, в обществения диалог, разбира се. Така че самосъзнанието за това, което мислим за доброто и злото ще ни помогне да измисляме съзнателното добро и лошо и да си помагаме да ги постигаме на дело.

Говоря за самосъзнание, като породено от самокритичност и водещо до самопознание. А то няма почти нищо общо със самопознанието на сетивно ниво, каквото например има маймуната, която седи пред огледалото и разбира, че гледа себе си. Не става дума и за самосъзнанието на децата, които гледат и слушат какво им казват възрастните, че е добро и лошо и съответно се стремят да правят първото и да избягват второто. Да, доброто и лошото могат да се обсъждат в личен план, но само ако са осмислени и договорирани преди това в обществения диалог, защото иначе няма да имат никакъв смисъл, освен за индивида.
Говоря за самосъзнание на свободния индивид в свободното общество, който приема, че нещата в живота му зависят от него и затова поема инициативата да измисля, решава, избира какво и как да прави. При това положение самокритичността има ролята да му помага да проверява дали и в какво греши, за да може да се поправя и променя.  А когато измисляш нови желания, стремежи, цели, тогава проверките и преценките служат да ги развиваме и усъвършенстваме, за да можем след това да ги използваме в плановете и проектите и за тяхното постигане.
Отричането на самокритичността не само не ни прави самокритични, но и ни излага на опасността да не сме такива и да не го съзнаваме. Самокритичността означава да се съмняваме и да проверяваме себе си за грешки и недостатъци, а не да бързаме да отричаме, че това не важи за нас самите. Всъщност друг начин да се определи самокритичността е като търпимостта към различното и критичното спрямо нас мислене, защото когато хората ни посочват грешки, начин да установим дали са прави е като проверим, а не като отричаме.
За съжаление у нас не съм срещал полезно разбиране по въпроса на самокритичността и ползата й за обществото, а това е основно от гледна точка на обществените промени, които толкова много искаме. Точно  обратното, неразбирането е пълно и очевадно и за мен добре пролича още преди няколко години, когато водещ журналист от БНТ цитира Радой Ралин по въпроса - "Някой да ме спаси от критиката, а от самокритиката аз ще се спася сам". И ако имаше кой да го разчете това изречение по смисъл щяхме да разберем, че една смешка от социализма не може да бъде носител на полезен смисъл за съвременните условия на живот. Тя не само не дава смисъл, но и обърква допълнително, защото допринася за още по-голямото неведение какви са същността и ползата от самокритиката за общественото добро. Може да се каже, че разликата между смешките и философските обяснения е от земяма до небето.
Доброто и лошото имат смисъл само когато ги обсъдим, проверим и договорираме в обществото, защото само тогава те могат да станат основа на съвместни усилия да ги осъществяваме на дело. В противен случай търсим как да се самоизтъкнем за добри и съответно как да изкараме тези, които искаме лоши, с надеждата, че със сила или хитрост ще можем да спечелим борбата за власт. И всичко това, за да можем след това да казваме на другите какво и как да мислят и правят, но не и да обсъждаме и решаваме заедно с тях какво и как да правим. Без обществено разбирателство и съгласие какво са доброто и лошото, няма да има добро и лошо или може би ще има чувството за постоянни безизходица и лошо, каквито виждаме доста често около нас.

Има една басня на Езоп, която гласи, че човек носи две торби, едната е малка, с грешките и недостатъците на другите, които винаги вижда, защото е пред очите му, а другата, голяма, със собствените му грешки и недостатъци, която обаче не вижда, защото я носи на гърба си.
Самокритичността е търпимостта към чуждата критика и няма нищо общо с това, което вярваме и твърдим ние.  Това, че се самообявяваме за лоши или добри не ни прави самокритични, а може просто да показва колко сме егоцентрични или опит да скрием липсата на ясни разбирания  по темата, като отклоняваме разговора в друга посока. От тази гледна точка да покажем самокритичност би означавало да се убедим какъв е точния смисъл на критиката, която получаваме като положим усилия да я разберем, подложим на проверка и преценка, за да се установим дали отговаря на истината или дали е основателна, че да можем да си направим заключения и да си извадим поука. Така ще можем да се възползваме от нея, защото често се оказва, че става дума за грешките и недостатъците, които носим на гърба си в голямата торба.
Не бих казал, че обществото се нуждае от разбиранията за добро и лошо на хора, които нехаят за неговото добро и са обсебени само от себе си и собственото добро. Отварянато на диалога и развиването на свободомислието в посока обществените добро и лошо са нужни, защото на тяхна основа се изграждат полезните разбирания на обществото, постига се разбирателство и съгласие и се преследват желаните промени на дело. А който не се интересува от общественото добро и лошо не е нужно да се бута между шамарите на диалога по тези въпроси и проблеми.

Свободата е доброто по предпоставка
Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като горял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното ни оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък, конят станал роб на човека.”  Поуката от баснята на Езоп е в прозрението какво става, когато се даде много власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата.
Приемам, че свободата е правото на избор човек сам да решава какво е добро и лошо, какво да мисли, решава, следва, да се стреми. Разбира се, това право не би трябвало да е насочено към отнемане правото на другите, а към измислянето и постигането на нещата, които наистина ни радват, удовлетворяват, правят щастливи. Общо взето човек е устроен, така че не прави на хората това, което не иска те да му причиняват. Но тъй като живеем в общество и нещата не са оставени на произвола, обществото се организира според законите, принципите и правилата, на които е способно то и чието изпълнение на практика представлява разбирането за етиката на свободата. Чувството, че нещата от живота зависят от него кара човек да развива свободната воля за действие, която е в основата на стремежа му да измисля, решава, постига желанията, промените, целите си. Без тази воля той няма да може да мобилизира силите и мисълта, за да измисля, което означава, че тя помага за развитието на свободомислието, което е решаващо за измислянето на всичко. За да можем да измисляме обаче би трябвало да го развием на нивото на проникновението, тоест естествената способност да измисля нови идеи, обяснения, решения. Лесно е да се каже, но всъщност никога не можем да бъдем сигурни, че сме развили или че притежаваме тази способност. Именно това чувство, че нещата зависят от нас е в основата и на чувството ни на отговорност, което мобилизира силите, способностите, волята ни да се справяме с трудностите и проблемите. От друга страна, въз основа на него поемаме отговорност за постигнатите резултати и се организираме да ги развиваме и усъвършенстваме особено когато не ни харесват. Така се вижда, че свободата има отношение и към края на работата, което всъщност е момента на новото начало, ако приемем, че всяка дейност, която вършим е циклична. Но важната й роля явно е за началото, защото ако не сме свободни да мислим, измисляме, действаме, тогава няма как започнем да се стремим към доброто, което искаме да осъществим на дело.
Веднъж като си мислех защо материята не определя съзнанието ми хрумна да го изразя по следния начин. Хлябът и сиренето са идеалния символ на материята, докато свободата е идеалната категория и символ на съзнанието. На пръв поглед изглеждат несравними, но ако помислим, не е трудно да разберем, че ако някой отнеме свободата ни, тогава ставаме изцяло зависими от него какво ще ядем и ще получим ли хляб и сирене или не. Тоест ако не сме свободни да си изкараме хляба, сиренето или парите, с които да си купуваме каквото искаме, тогава няма как стигнем до тях и ще сме зависими от милостта на другите. От тази гледна точка според мен е ясно, че свободата е много по-важна от хляба и сиренето. Друг въпрос е, че свободата би трябвало да е ценност на обществото, за да може то да е развило знания и умения да я използва за постигане на добър живот. А ако не е развита нито като традиция, нито като знание и умение да се използва за лично и обществено добро, тогава би трябвало да се учи, ако наистина искаме да сме способни един ден на промени към добър живот. Засега обаче срещам хора, които отричат свободата и ми обясняват защо не е ценност. При това положение не смятам, че в момента тя може да бъде сила за промяна в обществения живот. И ако тя наистина е доброто по предпоставка, без което не може, тогава няма да можем да постигаме и доброто и съвсем вероятно е да не можем даже да си обясняваме защо това е така.

Всъщност може да звучи платонически, но е плод на много търсения откъде би могло да се започне да се допринася за чисто практическите нужди на българското общество днес. Именно това е смисъла на сведените до чиста практичност случки от началото и края на изложението. Звучи като сладко ласкателство казаното от човек да бъде категоризирано като платоническа красота, защото някои философи твърдят, че цялата философия може да се смята като творчество под черта на философията на Платон . Напомня ми обаче на баснята на Езоп за враната и лисицата, само дето на мен устата ми е почти винаги отворена и нямам никакво сиренце в нея. Или пък за Диоген – кучето, когато го попитали кое е най-опасното животно и той отговорил – „От дивите зверове, клюкарят, а от питомните животни, ласкателят”. Както би се изразил сигурно някой от съвременните социолози или психоаналитици днес в модерния свят – Caveat emptor.
Свободата ме интересува и я предлагам, защото е най-голямата ценност на човечеството, от която зависят много неща, но ние не можем да й придаваме смисъл, както и на много други неща, може би защото никога не сме развили философското мислене и познание самостоятелно. От тази гледна точка се оказваме общност без здрав разум и общоприета мъдрост, тоест без традиции в общественото мислене, което ни прави неспособни да си обясняваме проблемите, младите да си обясняват смисъла на живота, старите да носят обществена отговорност за наследството, което оставят и т.н.
Мисля че вече съм казвал, че всичко е  добро за доброто начало, така че нямам проблеми да започнем да говорим за свободата и да я определяме като започнем от метафизичното, идеалистичното, психоаналитичното, социологичното начало. Все пак е явно, че свободата не ни интересува, като състояние на духа, когато искаме да я формулираме, като обществено добро, общественото добро по предпоставка. Сигурно не чувствате до каква степен желанието ми да коментирам свободата е породено точно от практическата й роля, която може да изиграе за промените в България днес. Чувството за свобода ни учи на свободна воля и лична и обществена отговорност, свободомислието ни е това, което измисля идеите, обясненията, решенията, когато е развито да степен на проникновение. Свободата и отвореността на диалога са в основата на развитието на обществено мислене и познание, които пък служат за основа на отношенията и съвместната работа. Свободомислието е това, което води до развитие на самокритичността и самопознанието, което пак ни връща чак до Платон и даже до басните на Езоп, защото мое лично мнение е, че ние не сме способни като общество на самопознание. Философите са призвани да бъдат самосъзнанието на една нация, но аз не виждам такива хора у нас и не съм сигурен, че те знаят, че не знаят това, за което са призвани. Така че се оказва, че няма кой да се притече на помощ ако се окаже, че сме общество, което мисли грешно, както се опасявам аз. Опасенията ми се подсилват когато чета съвременните социологически теории за възможното разпадане на нациите, защото тогава може да се окаже, че няма да можем да се мобилизираме, за да се развием и разцъфтим като нация и вече ще трябва да тръгнем да се разпадаме.

Доброто и лошото като част от промените
Гълъбите ужасени от вида на едно хвърчило се обърнали за помощ към ястреба. Той се съгласил веднага. И след като го приели в своите редове те си дали сметка, че той унищожил за един ден повече от тях, отколкото хвърчилото можело да осакати за цяла година. Поуката от баснята на Езоп е – избягвайте решения, които правят проблемите още по-лоши.
Става все по-ясно, че сме последни в почти всичко в Европейския съюз, сами определяме живота си като беден и лош и не сме доволни от него. Това показва, че нямаме традиции да постигаме доброто, защото смяната между противоположни обществени системи не само ни е довела до провал, но и е унищожила традициите, даже да приемем, че ги е имало. Така ни остава да разчитаме на непресъхващата воля за промяна, но в същото време, като гълъбите, все бързаме да  избираме решения, които не само не ни помагат, но и ни оставят чувството, че животът ни става по-лош. Защо се получава така?
Първо, защото не можем да правим равносметка в какво точно се състои лошия живот и да постигаме разбирателство и съгласие за него. Това е важно, тъй като лошото е началото на промените и ако не можем да се съгласяваме за него, няма да можем да слагаме доброто начало в съвместните усилия и работа. Второ, защото не можем да измисляме, проверяваме, решаваме заедно какво е доброто във всеки отделен случай, така че да определяме и да се обединяваме към една обща цел. А като не можем да обсъждаме и решаваме лошото и доброто заедно, няма да можем да стигаме и до начините и средствата, чрез които да се стремим към доброто на дело и да избягваме лошото. Така отново стигаме до проблема, който произтича от факта, че не можем да проявяваме самокритичност, тоест да приемаме и да си признаваме, че проблемите са пряко свързани и произтичат от собствените ни грешки и недостатъци. Точно обратното, в изблик на упорит инстинкт за самосъхранение, ние избираме да отричаме до дупка, че проблемите имат нещо общо с нас и се надяваме, че като им обърнем гръб, те някак могат да изчезнат или да се решат от само себе си. Разбира се това не става, откъдето и постоянното чувство на разочарование и болка от неуспеха.
Всъщност процесите на непрекъснат диалог по отношение на доброто и лошото са процесите на измисляне на поправки на грешките, на решения на проблемите, измисляне на промените, начините и средствата, както и съответно на плановете, проектите, програмите за тяхното осъществяване на дело. Вярно е, че е доста по-лесно да се самозалъгваме, че знаем и можем и да търсим грешките в другите или някъде другаде, но това с нищо не ни помага да постигаме резултатите, които искаме. По-трудното е да се учим да бъдем свободни, да поемаме все по-голяма отговорност и да се образоваме да измисляме и постигаме промените и целите. Именно затова става толкова важно и нужно да отваряме диалога и да развиваме свободомислието в България. Очевидно е, че това не може да започне от училището, защото самите просветители не са още просветени за коренните промени, от които се нуждаем. Вижда се, че хората с претенциите за елит нито могат да измислят доброто, лошото и промените, нито са способни да го обсъждат с хората и да ги убеждават, че предлагат полезни поуки, решения, промени. Само в отворения диалог и съвместно развиваното свободомислие ще можем да намираме начини да се убеждаваме, че сме стигнали до полезното и нужното, както и да печелим взаимно доверието и подкрепата си за да се стремим към промените заедно. Все някога ще трябва да поискаме да започнем да развиваме заедно общата воля да се образоваме за промените или в противен случай ще трябва да продължаваме да си задаваме въпроса – Докога ще чакаме промените и прехода, а с чакане и сто години може да не стигнат. В свободния свят те не се чакат, те се измислят и постигат самостоятелно. Но за да има резултати е нужно да го правим заедно, не поединично, а засега явно не можем.