Search options (Page 1 of 17)

Браво, направо си малък зъл гений! :D
Обаче предпочитам да разговарям с мислещи същества, които са способни на разбиране.
Жив и здрав и да добавиш още много успехи към CV-то!:)

caspar, нарушавам обещанието си, за да поясня, че имах предвид само тази тема.
Все пак, както се надявам, отдавна съм надраснал възрастта да се сърдя на някого от това, че не се разбираме в даден спор или че ме счита за невеж. :) Напротив, даже се забавлявам :) Още повече, че Борис не само мен, но всички тук в България  ни счита за философски невежи хаха

Иначе, поне докато хора като Хераклит пишат тук, във този форум, ще наминавам.:)

Не дойдох на доклада, защото имах достатъчна важна причина, за което съм се извинил на Марина.  Но според теб излиза, че не би имало смисъл да идвам, защото, след като не "познавам" това, за което се говори, нищо нямаше да разбера?! :)

Погребението на Стефан ще се състои на 10 февруари от 12.00 ч. в Боянските гробища.

Плурализмът следва да бъде приветстван при опитите да се разясни "същността" на философията, доколкото обаче не се превръща в релативизъм. Защото, ако "не можем да говорим за една философия, а за много различни философии", кое ръководи нашето схващане, че имаме работа изобщо с философии? Или, ако твърдим, че преценяваме единствено от принцип, който важи само за нас, тогава не следва (не бихме имали основания)  да наричаме "философия" нищо друго, освен нашето собствено схващане. Което е абсурдно. В крайна сметка, не можем да говорим в множествено число, ако нямаме предпоставката на единствено число, и обратното.
От друга страна, ако се следва "принципа", че "всеки е прав за себе си и никой няма нищо общо с другите", тоест ако философите не отнасяха своите схващания към схващанията и достиженията на своите предшественици и съвременници и ако не "използваха" постигнатото от мисълта преди тях, не трябваше ли да се намираме още при първобитните наченки на формиране на език и мислене? Единството на философията, на всички онези плуралистични принципи в нея, е очевидно като история на категориалната грамотност на нашето съвременно мислене.
И в последна сметка, онова, което не може да бъде "опровергано или доказано", все още може да бъде показано като състоятелно или несъстоятелно, като смислено и разкриващо смисъл или напротив като замъгляващо същественото...
Не съм чел книгата, така че не знам аргументацията и размаха на нейната основна теза. Тоест, всичко, което написах тук,  е само едно най-общо принципно съображение, което не отнасям към конкретен случай...Приветствам и се радвам на всяка българска книга по философия, в която се издигат и защитават тези!

За обективността в изкуството или за обективността на "естетическото" преживяване :).
Ще се опитам да опростя нещата, което, разбира се, е рисковано.
Ето една много известна картина, на един много известен предшественик на експресионистичното изобразително изкуство:

Тази картина от 1893 е наречена "Scream" (Писък) и е дело на норвежкия символист Едвард Мунк (Edvard Munch). Ето какво казва Мунк за онова, което го е вдъхновило за тази творба:

Художествените критици интерпретират картината на Мунк като показваща "универсалното безпокойство на модерния човек" [Виж бел. 46 тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Edvard_Munch ]. Интересното обаче е, че, както това се потвърждава в резултатите от изследванията на  социални антрополози, културните и цивилизационни граници не са пречка за адекватното разбиране на тази картина, която, забележете, като всяко произведение на изкуството и човека, представлява специфичен израз на автентичен опит в специфичен културен контекст. Тоест, онова, което тази картина показва и предоставя за осмисляне като "факт" за човека и света, откъм тяхната автентичност, е не по-малко "обективно", от това, което ни казва науката (подобно на 2+2=4)  за самата тази картина, за света и за нас като хора. Науката ни казва: ние всъщност  виждаме светлинни вълни, рефлектирани от особената повърхност на един физически обект. Тези светлинни вълни стимулират рецепторите на нашата ретина, които изпращат съответни сигнали към нашия мозък, който пък, от своя страна, създава във връзките на невроните единството на възприятието на това, което констатираме като съответната картина на Мунк, наречена "Писък".
"Истината", която ни открива науката, е обективна, защото ни дава възможност за въздействие в света на физическото.
Истината, която ни открива художествената творба обаче, не е просто обективна (тази истина всъщност не е нито обективна, нито субективна, а по-точно  - фундаментална), защото ни открива за разбиране нещо, което е от  най-голямо значение за нас - открива ни нашия свят, какъвто показва себе си - светът на нашето битие в света. Разбирането за това, което ни открива картината на Мунк, като разбиране (знание) за света, не се съдържа в и не може да се извлече от информацията, която мозъкът ни получава от стимулите на светлинните вълни или изобщо просто от сетивата. Ако не разбираме, че истината на науката е "подвластна" и вторична, спрямо истината на художествената творба, това би означавало, че изобщо не можем да застанем в съзнателно отношение към света.
Доста грубо като пример и изказ се получи, но представата (идеята) мисля, че е достатъчно ясна.
------------------------------
п.п. на български, името на картината се превежда като "Викът", което, според мен, е неправилно, защото смисълът на българската дума "вик", за разлика от смисъла на думата "писък", е формиран като повече или по-малко безразличен съм феномена на фундаментален ужас.

Вероятно няма да ни донесе нищо като резултат, освен едно красиво чувство, но вероятно си струва именно заради вдъхновението от такова чувство да погледнем на изкуството на диалога на Сократ като игра на дете. Детето играе без задължителни  правила - то създава правила, които после отменя, разрушава току-що построеното и отново строи, поема в различни, сякаш хаотични, посоки  - просто си играе... Някой би казал, но това няма нищо общо с намеренията на Сократ.
Ние познаваме изкуството на Сократ от диалозите на Платон. Тук Хераклит е прав - тези диалози са тематични фрагменти от "играта" на Сократ. Разликата между Сократ и Платон е тази, че Сократ не ни учи на "окончателни" истини. В играта на детето няма окончателни резултати. Окончателни резултати има само в играта на възрастните. Защото възрастните играят по неизменни правила, за да победят или да постигнат резултат. След Платон, та чак до Хегел и отвъд,  философията, което ще рече метафизиката,  търси окончателния резултат, по правилата на чистия разум. Но в такава игра, както в играта на възрастните, се изневерява на самата същина на играта. (Ницше ни призовава да станем отново деца и тук съм съгласен с Методиус, че Ницше и Киркегор са разбрали по-дълбоко Сократ, както не са го разбрали Кант и Хегел, макар всички да са сократици.)
Детето, и това вероятно пръв е разбрал Сократ, играе не толкова, за да постигне определен резултат, колкото да придобие умение. Детето непресторено е вдъхновено от уменията, които въображението му налага да създава, упражнява и усъвършенства. Ето защо в своята игра детето непресторено учи самото себе си.  А резултатите, които светът на възрастните очаква - резултатите са само следствия на уменията.